Безобразният харч в Бюджет 2022

Многоръката богиня на разхищението е във вихъра си. Рекордни разходи в проекта за бюджет 2022 – и като сума, и като дял от икономиката ни. Управляващи и опозиция се надпреварват кой ще направи по-неразумно и разгулно предложение. Кой ще изглежда по-щедър с народната пара, правейки с чужда пита помен.

Нетен нов дефицит от над 4 млрд. лв или 4 на сто спрямо БВП (при свръхпозитивна прогноза за растежа?!), нарастващ дълг с тенденция от 24% спрямо икономиката сега да ударим 30% – само след две години. И заформящо се неизбежно вдигане на данъците във времето.

Но не дефицитът, който се акумулира в дълг, е най-големият проблем, макар да сме виждали румънски и руски фалити при по-малко от 15 на сто. По-същественият проблем е, че икономическият процес у нас се политизира извънредно. Реално правителството ще преразпределя близо 46 на сто от изкараното през годината в икономиката, ако прибавим и 3-те милиарда, прехвърлени от миналата година към сметката. А бяхме стигнали на нива от 37 на сто през 2017-а година, когато – още при “Борисов 3” – “започна промяната”. За жалост тя днес действително продължава, но и тогава и сега – в грешна финансова посока. Вече гоним действително опасните 50 процента, където пилеенето и неефективността водят неизбежно до обедняване и стопански регрес. Три месеца след приемане на бюджета ще има нова актуализация, а при недай си Боже по-бавен растеж, реалният дял ще е дори по-голям.

Ирландците, например, рядко минават 25-е, процента затова и се водят стопанско чудо, а технологичните гиганти се надпреварват да позиционират централите си там. Самият идеолог на държавната намеса в икономиката лорд Кейнс е считал, че повече от 25 на сто е грешка.

Този подход към управлението на държавните финанси води до политизиране на икономическия процес – колкото и да са добри намеренията. И до корупционен натиск. “Политизиране” всъщност е евфемизъм за “фашизиране на икономиката” или “олевяване до социализъм”. Няма свободен пазарен процес. Няма свободна икономика, която губи в неравната битка с политическата целесъобразност.

Някой ще каже: а Франция? Там държавата иззема и харчи 60 евроцента от всяко евро, изкарано през годината. Но там дългът наподобява на гръцкия при рухването му, безработицата е структурна и социалният мир отдавна е непознато понятие.

Отделно, в самата еврозона дългът е средно 100 процента от икономиката, а Пактът за стабилност и растеж, който залага 60% дълг 3 % дефицит спрямо БВП като опасни тавани – вече е тотален анахронизъм. Отживелица и варварска “пранга” пред лелеяният политически харч назаем във все по-зелена и лява Европа. Реално и тези правила за фискално благоразумие предстои да се “променят” скоро, ерго – да станат по-хлабави. Така, както глобално се хармонизира и корпоративния данък нагоре – засега на ставка от 15 на сто, но скоро – и повече. Някой трябва да плаща исторически високия правителствен дълг все пак. Инфлацията, която се създава точно с тази цел глобално – няма да е достатъчна.

У нас целият прогнозиран статистически растеж структурно се базира на две неща: социални разходи, стимулиращи потреблението на домакинствата, от една страна, и капиталови разходи (инвестиции на правителството), които са 35 на сто нагоре спрямо година назад или над 8 млдр. лв., от друга.

Държавните инвестиции обаче не са друго освен политическо потребление. Винаги и навсякъде. Често служат за буфер – спешен ресурс за извънредни нужди и купуване на благоволението на гласовити социални групи, възприемани като потенциален благодарен електорат. Ясно е, че непрозрачността, в която са обвити поражда това съмнително и често оправдано усещане за “корупционен натиск”, “клиентелизъм” и политическа рента.

Устойчив растеж на производителността на труда – и оттам на реалните ни доходи – има само с частни инвестиции. Тогава, когато са валидирани реално от търговския успех на фирмата, която ги прави. Иначе говорим за разхищение и пропилян производствен ресурс.

Компенсациите не решават системните проблеми в енергетиката и не могат потушат ефектите от “Зеления преход” на европейско равнище. Всъщност да се компенсира някой за високи цени на един или друг производствен фактор е нечуван прецедент. Иначе хазната трябва да “компенсира” всички българи за наполовина по-малката им покупателна сила спрямо европейските граждани. Без системно преструктуриране на старите и създаване на нови енергийни мощности – цената на електрическата енергия ще бъде все така висока. А рисковете пред енергийната ни сигурност, все така нарастващи.

В бюджета има и “политика по доходите” – намалява ги. Наказани са най-производителните у нас, чиито максимален осигурителен праг се вдига. Вдига се и МРЗ, която е само закон, забраняващ наемане под сумата решена от всезнаещия регулатор. Ясно е, че ако мярката бе безвредна и не водеше до пречки пред наемането на неквалифицирани или млади хора, МРЗ щеше да е направена направо 2000лв., а не 710лв. нали? Нагоре са минималните прагове и за основновните икономически дейности, съобразно ръста на МРЗ, на самоосигуряващите се – също. Не е работа на министъра на финансите да решава кой предприемач е “некадърен” – това го решават потребителите като не купуват стоката или услугата, които произвежда. Когато със забрани или рестрикции, високи осигуровки, раздута инфлация или нереформирана администрация се пречи на предприемачите обаче е трудно да се разбере те ли са калпави или министъра – понеже последните негативни фактори зависят именно от него. А да се приучава бизнесът към компенсации, помощи и програми за заетост е вредно по линия не само на сгрешени стимули, но и на предприемаческа култура. Тя е заложена в гените ни, но е и доволно мачкана през голяма част от Освобождението ни насам.

Оригинална публикация.