Данъците и кризата

Едно от най-големите постижения на българската политическа класа след въвеждането на валутния борд през 1997 година е поддържането на ниски нива на държавен дълг. За 2019 година съотношението държавен дълг към брутен вътрешен продукт на България възлиза на 20.4 %, при средни нива в еврозоната от 84.1 % за същия времеви период, което ни нарежда на едно от челните места по този показател в Европа. Поддържането на толкова ниски нива на държавен дълъг – и то за продължителен период от време – е забележителен успех, който от своя страна в голяма степен ни отвори вратите към членството ни в еврозоната и Банковия съюз. Анализирайки, обаче, глобалните икономически трендове и процеси, както в Европа, така и у нас, тази наша фискална консервативност е на път да бъде поставена под сериозна опасност, заради икономическите мерки и стимули за борба с негативните икономически последствия от COVID-19.

Може би най-значимата мярка за борба с икономическите последствия от COVID-19, която предприе Европейският съюз, е емитирането на колосален дълг в размер на 750 млрд. евро. С него ще бъде направен опит за стимулиране на европейската икономика, с цел да се постигне V-образно възстановяване, което преминава през стимулирането както на потреблението, така и на производството. 390 млрд. евро от този ресурс ще бъдат раздадени под формата на грантове, а останалите 360 млрд. евро ще бъдат отпуснати под формата на кредити с преференциални условия. По всичко изглежда, че основната стратегия на ЕС за борба с икономическата криза, поне на този етап, е акумулирането на нови дългове и огромни бюджетни дефицити.

В пълен синхрон с икономическите политики в Европа, реакцията на българската държава не закъсня.

Само в рамките в първите 9 месеца на годината, управляващите емитираха 8 млрд. лева. Последните 5 млрд. лева от този дълг бяха пласирани в средата на миналия месец, като бяха разделени поравно в две емисии – с матуритет от 10 и 30 години. Емисията сама по себе си беше успешна, защото представляваше връщане на България на международните дългови пазари, а интересът по нея надхвърли пласирания дълг над два пъти. Постигнатите лихвени равнища също бяха на исторически ниски нива.

Позитивите, обаче, са дотук. През следващите няколко месеца правителствата ще започнат ударно да харчат тези дългове в широк набор от социални програми, с които да се подпомогне субсидираната временна заетост. Паралелно с това ще се раздават и пари на бизнеса, за да се запази и стимулира производственият капацитет в Европа. Всичко това може да звучи много добре за средностатистическия човек, но само до момента, в който се запитаме кой и как в крайна сметка ще изплаща тези колосални и неустойчиви нива на държавни дългове.

Нека не забравяме, че държави като Италия и Испания, едни от двигателите на европейската икономика, вече имаха нива от дълг към БВП за 2019 година от съответно 134.8 % и 95.5 % – дори преди настъпването на кризата. Затова отговорът на въпроса, поставен по-горе, винаги е данъкоплатците. Те са тези, които изплащат дълговете и това винаги става с повишаване на данъците.

Високите данъци са вредна икономическа мярка, защото ограничават растежа, инвестициите и конкурентоспособността на всяка икономика.

По-високите корпоративни данъци директно намаляват нетната печалба за бизнеса и оттам нормата на възвръщаемост на капитала. По-ниската норма на възвръщаемост, при същите и дори по-високи нива на риск, правят поемането на подобни инвестиционни проекти икономически неефективно, което води до спад в инвестициите. От своя страна влошаването в инвестиционния климат води и до спад в иновациите. Съществуващите компании също са поставени под съществен риск. Ако те не съумеят да прехвърлят повишените си, вследствие на увеличения корпоративен данък, разходи върху крайните си клиенти, те ще бъдат принудени да започнат да свиват рекламни бюджети, инвестиции в човешки капитал и дълготрайни материални активи – и в крайна сметка да намаляват работни заплати и да стигнат дори до съкращение на персонал.

Обратният ефект се реализира, когато управляващите намаляват данъците. По-ниските данъци винаги водят до повече иновации, инвестиции и акумулиране на капитал, което води до устойчив икономически растеж, висока продуктивност на труда, по-високи нива на заплащане и по-ниска безработица. Именно поради тази причина е изключително важно държавата да направи всичко възможно, за да не изпуска своите разходи извън контрол, защото само по този начин можем да избегнем едно бъдещо увеличаване на данъците. Макар и към този момент да не се коментира повишаване на корпоративния данък, то разговорите за увеличение на минималната работна заплата на 650 (от сегашните 610 лева) и на максималния осигурителен доход на 3 200 лева вече са инициирани.

Търсеният ефект от увеличаването на МРЗ е да се повишат постъпленията в НОИ, за да се намали дефицитът в него. Това, обаче, води и до редица негативни ефекти на фирмено ниво – като натиск за увеличаване и на другите заплати в едно предприятие, което директно увеличава разходите на компаниите. Увеличението на максималния осигурителен доход също цели повишение на приходите в НОИ, но това става за сметка на увеличението на данъчната тежест върху средната класа, което винаги поражда множество негативни социални ефекти – например, намаляване на стимула за работа, липса на желание за образование и допълнителна квалификация, а накрая дори и миграция.

Правилната икономическа политика в сегашните условия би трябвало да бъде държавата да се стреми да намали данъчната и административна тежест, за да подпомогне бизнеса и домакинствата.

Така те ще могат да генерират ликвидни буфери, които сами ще решават как да разходват, за да могат да преминат по-леко през задаващата се тежка паневропейска икономическата криза. Използването на всякакви форми на грантове създават икономически зависимост между бизнеса и държавата, ерозират функцията на свободния пазар и водят единствено до задължаване на страната, ниска заетост и слаб икономически растеж.

Тази статия е част от Годишникъ 2020, който може да закупите тук

Предишна

Следваща