Няма ли “златен лев” на масата – избираме по-малката от две злини

По-голямата част от българите (особено по-възрастните) са скептични спрямо еврото. И честно казано, то има проблеми. Големи. Като всяка политически контролирана валута, то е манипулирано и позволява по-лесно задлъжняване при липса на граждански контрол над политическия нагон за харчене. Има обаче едно голямо “НО”.

Да инвестираш валутните си резерви в евро, де факто приемайки го за собствена валута (валутен борд) – и в това време да негодуваш срещу същото това евро, мислейки че си добре защитен от проблемите му… Това е наивност. Ако не и откровена самозаблуда.

Всъщност в борд към еврото ние взимаме най-лошото от еврозоната, в която на практика сме напълно интегрирани именно чрез борда през последните повече от две десетилетия. Отбележете, че левът днес е само паричен заместител за евро – но на стероиди и анаболи. Иначе казано, с по-висока инфлация от единната валута. И с още по-лоши икономически последствия.

Какво точно се случва? Нашата централна банка не създава евро, защото не е част от евросистемата – система, съставена от централните банки на страните членки на валутния съюз.

Всъщност “новото евро” е създавано и впръсквано през централните банки на евросистемата като тези в Париж, Франкфурт и Брюксел. Гражданите там купуват реални стоки и услуги на относително по-ниски цени, докато тези цени постепенно се увеличават – намалявайки реалните доходи на хората отдалечени от “центъра на печатането на пари”. Забелязваме видим трансфер на богатство към първите по веригата за сметка на по-отдалечените от паричните инжекции. 

Изразено в реален пример: българинът от София, Бургас или Кюстендил купува гръцките домати в супермаркета си на по-високи цени от тези в Париж, Франкфурт и Брюксел. Представяте ли си? Това е безспорен факт и се забелязва от всеки, който е напускал пределите на милото ни отечество. А в икономическата наука това преразпределение на богатство се нарича “ефект на Кантийон”. И е типично онагледяване на концепцията за валутен империализъм: центърът експлоатира периферията. Затова тактически и стратегически е по-разумно да се придвижваш към центъра. Може да не ни харесват правилата на играта, но те са такива. “Новото” еврото достига при нас при видимо по-високи цени, изразени обаче в левчета.

Първите по веригата са облагодетелствани от по-ниските цени (белгийци, французи и германци), а по-отдалечените (българите) – губят покупателна сила. Икономисти и политици може да не разбират или нарочно да подминават темата, заигравайки се със страховете на хората, но гражданите я разбират отлично с джоба си. И особено по-младите – гласуват с краката си, напускайки България в търсене на по-добри перспективи и условия за живот. 

А натрупаната инфлация от 2001г. досега е показателна: за еврозоната 37 процента, в САЩ – 55 на сто, при нас – 102%. Ако в началото на века в паричния съюз са ти трябвали 100 евро, за да купиш единица стока, днес ти трябват 137 евро. В долари, 100 преди днес са равни на 155. У нас, за да си позволиш стока, струваща 100 лв. преди, днес ти трябват повече от 200 л.в!

Към това можем да прибавим и феномена на “горещите пари”. При ниските лихви в центъра, спекулативни капитали се насочват към периферията (България) под формата на портфейлни инвестиции, надувайки страховити балони при акции и недвижимости. Впоследствие те рязко напускат страната ни, а сривовете са рекордни, както ясно видяхме през 2007-2009г. 

Да не говорим, че без да са перфектни европейският банков орган и ЕЦБ, със сигурност е добре да има още един поглед при надзора на родните кредитни институции. А в процеса по влизането и участието ни в Банковия съюз през миналата година – този положителен ефект се засилва. Самото наличие на валутен борд не предотврати критично моменти като фалита на КТБ, да речем. И трябва добре да го помним.

Бордът свърши своята историческа роля – прекъсна печатането на пари през 1999г. и по този начин сложи белезници на големите дефицити на хазната. Но валутният съвет (както е правилно да се нарича бордът) е само инструмент, нищо повече. Реално, ако няма политическа воля да сме фискално отговорни и да не харчим повече, отколкото събираме като данъци – нищо не може да спре задлъжняването, а инструментът се обезсмисля. 

Дори сега, въпреки борда, правителството ни емитира дългови ценни книги на отрицателна доходност, като същевременно трупаме дълг с бързи темпове. В еврозоната има фалирали страни като Гърция, но и фискално благоразумни като Германия и Прибалтийските. Всъщност у нас ключът за стабилността на публичните финанси и банковата система не е в института на борда, а в политиците. И както се вижда те честичко използват този ключ, развързвайки ръце си за харчлък. Затова и “бордовете” катастрофират почти навсякъде, където са били въвеждани.

За германците марката бе по-стабилна валута от сегашното евро. За нас и испанците обаче: еврото със сигурност е по-щадящата алтернатива откъм инфлация и цени. Ние в момента нямаме собствена парична политика и валутен суверенитет. Отказали сме се от тях пред 1999г., когато като лек срещу хиперинфлацията за “базова валута” приемаме немската марка, станала автоматично евро. И не, единната валута няма да ни направи по-богати – парите са само средство за размяна. Богатството ще генерираме с повече работа, спестявания и инвестиции. По-пряк път – няма.

Най-добрата алтернатива на коментираните възможности, рабира се, е “златен лев” – нашият лев да е обезпечен не с евро, а със злато. Защо? Защото тогава политическата манипулация по създаването на огромни количества от него действително ще е невъзможна или поне доста по-трудна. 

Поне засега обаче тази тема я няма на масата, а стратегически трябва да избираме между две злини. Избор обаче трябва да има – и то максимално рационален, а не емоционален.

Оригинална публикация.

Предишна

Следваща