Предизвикателствата пред енергийната сигурност на България

Сценарият за Европа на две „енергийно-икономически“ скорости е съвсем реалистичен

Токът за електромобилите и заместването на капацитета в енергийния ни микс – все трябва да дойде отнякъде

От една страна се твърди, че вървим към пълна електрификация. Краят на изкопаемите енергийни източници – въглища, нефт и газ – бил тук. Едва ли не зад ъгъла. Край на дизела, бензина и хибридите при автомобилите – след 10 години всички трябва да ползват само електромобили. С новия План за възстановяване, който пращаме на Брюксел – буквално се ангажираме да затворим въглищните мини и ТЕЦ-ове към тях до 3-4 години.

Окончателно. Ще правим газово-водороден ТЕЦ там – наглед добра идея, но можем ли за 3-4 години да извадим само разрешителното за строеж и защо тя не е придружена с проект за улавяне и складиране на въглеродни емисии? За геполитиката зад газа (битката срещу Балкански поток) и кратките срокове на новия Зелен пакет на ЕК енергийна трансформация, проблематизиращ газификацията – също няма дебат в обществото ни много-много.

От друга страна, токът за тези електромобили на бъдещето и заместването на капацитета в енергийния ни микс – все трябва да дойде отнякъде. Както и този за производството на соларните панели, осигуряван днес от въглищните централи в Китай, например. Или за лития и медта, нужни за производство на батериите, захранващи соларните панели на бъдещето. А това са редки метали, които стават все по-скъпи и все по-оскъдни, поради пречките в добива и производството им, както и поради инфлацията на стоковите пазари.

Пред Европа – и България в частност – като Дамоклев меч виси реална опасност да се озоват с разбита енергийна система и ниска конкурентоспособност на икономиката. В Германия вече се изрепчиха на Вашингтон – след затварянето на въглищната и ядрена индустрия – моторът на Европа остана без енергоизточници.

Тотално зависим от газа на геополитическия противник на САЩ, Русия, от една страна и от въглищата на поляците, от друга. „Северен поток 2“ пък бе атакуван от американците, но пък бе на въпрос на живот и смърт за Берлин и те го отстояха. В същото време демократите в САЩ ограничават добива на шистов газ, който така или иначе е скъп за превоз и втечняване до терминалите в Европа – с една дума, сметката за индустрия и бит в Европа изобщо не излиза. Ама изобщо.

Заформя се нещо като параграф 22 – забраняваш фосилните горива или вдигаш безбожно цената квотите за въглеродни емисии (чиито относителен дял от 90-те години на миналия век в индустрията не намалява особено, а цената им расте ли, расте), докато в същото време предлагането на електроенергията, от която се нуждаеш – е направено недостатъчно. И тя е безумно скъпа. Няма алтернативни източници. Цената на енергоресурсите за бит и бизнес изхвърча до небесата. Което обрича и плавното внедряване на ВЕИ и във времето, поради липса на стабилизиращи мощности и производство на инсталации.

Това прави сценария за Европа на две „енергийно-икономически“ скорости съвсем реалистичен. Разчитащите в по-голяма степен на фосилните горива в енергийния си микс като България – отиват в трета глуха. Нереално скъпи квоти, пречки пред добива на газ и въглища, изтънели газови хранилища, ограничения пред ядрената енергетика, огромни мрежи от НАТУРА 2000, забраняващи изграждането на крайбрежни и офшорни вятърни паркове, това е ситуацията днес. А ниското предлагане и на вътрешния ни пазар плюс инфлацията имат брутален икономически ефект: изключително скъп ток за родния бизнес на борсата в сегмент „ден напред“ от 330 лв./мВтч на 3 август – антирекорд над два пъти над средната цена, очаквана от регулатора ни за годината. И в пъти над тези в Нидерландия и Белгия, например.

И това е нормално. Силният прави правила на играта. Така и бе структурирана Зелената сделка: основен двигател на „декарбонизацията“ на енергетиката в ЕС е вятърната енергия. Тя се очаква да порасне шест пъти – от 480 TWh произведена енергия през 2020 г. до 2900 към 2050 г. Огромна част от тези вятърни мощности обаче ще са офшорни, тоест основно в Северна и Западна Европа. За жалост, в Централна и Източна Европа подобен „вятърен капацитет“ не съществува – България и Румъния са с относително малки морски брегове, обхванати от защитени територии, а други държави изобщо нямат и излаз. Ние разполагаме със слънце и мераклии за фотоволтаични магнати има (най-голямото перо в Плана ни е именно „соларното“ с опция за доволна концентрация на ресурс), но и това не стига за нуждите на стопанството ни.

Тези солари и фотоволтаици трябва да са комбинирани с батерии като балансиращи мощности за складиране и вкарване на произведения ток в мрежата при нужда. По-горе казахме, че тези батерии за изключително скъпи, а добивът на мед и литий в Европа де факто е на трупчета със забраната за всякакви проучвателни дейности в зоните по НАТУРА 2000.

Затова и Планът на служебния вицепремиер Пеканов звучи меко казано непълно: той има амбицията да замести балансиращата роля на ТЕЦ-овете в Маришкия басейн с фотоволтаични централи и батерии – плюс една газова, която, казахме е под въпрос поради редица фактори. Проста сметка показва, че за да се замести ролята на Маришкия басейн (3.5 GW/h) при цена от 1 милиард долара за балансиране за 1GW/h батерия, ако няма слънце една седмица и се балансират по 4 часа на ден – масрафът ще е сума, колкото БВП на България. Ако трябва упражнението да се прави за 24 часа, в 7 дни без слънце – излиза над $500 милиарда – сума колкото БВП на домакина на ЕС – Белгия. Или близо 600 млрд. долара. Смехотворно и не можем да си го позволим. Просто не можем.

Логично, за да се спазят целите за въглеродна неутралност, масова електрификация и електромобилност, производството на електроенергия в ЕС трябва нарасне ударно до 2050 година. Източна и Централна Европа, които нямат почти никакъв вятърен потенциал и не са добре свързани в единните енергийни мрежи на Западна Европа, са и най-застрашени.

Държави като България трябва да намерят изключително работещи и бързо осъществими решения не само за заместване на въглищните централи, но и за увеличаване на собственото си енергийно производство. Това е от стратегическа важност. Иначе откъде ще дойде токът за „заводите за производство на лелеяни електромобили“? Или внедряване на 1 милиона такива, заместващи сегашния автопарк по замисъла на Зелената сделка? От Турция, Полша, или Румъния – които строят свои значителни ядрени мощности, обезпечавайки енергийната си сигурност?

С оглед на това, че въглищните централи вече, за жалост, са на тезгяха, България трябва да започне моментално работа със съществуващите инвеститори в енергетиката и да разшири и модернизира наличните мощности: например в Маришкия басейн поетапно следва да започне заместване на въглищните блокове с такива на биомаса и природен газ, като се работи по преквалификация на кадрите и намаляване на социалната цена от удара по стратегическия ни ресурс. Добре е около централите да се изградят соларни мощности и малки електролизери за водород, да кажем. Важно е да се гарантира живота на 5 и 6 блок в АЕЦ „Козлодуй“, за да не внасяме панически все по-скъп ток от неблагонадежни съседи. Както и да се изградят нови модулни мощности, нова ядрена централа, или други възможности за невралгично важната за икономиката ни ядрена енергетика.

Имаме не повече от 10 години, да не кажем и много по-малко. Само бумащината и разрешенията ще изядат и това време. А време всъщност няма, колкото и да сме затънали в политическа летаргия и стратегическо късогледство.

Оригинална публикация.

Предишна

Следваща