Отричахме възможността за инфлация – случи се. Най-тежката от Виденово време. Реалните доходи у нас, но и в Европа и в САЩ се топят – инфлацията расте по-бързо от ръста на заплатите (разходите на труд за фирмите). Бензиновата колонка, храните – да поддържаме нормален живот и стандарт става все по-скъпо. Растат и разходите за производство – с едни 50% у нас за година. Иди, че прави бизнес после, наемай хора, планирай, рискувай, печели. Успех с това. Факторите за инфлацията обаче не са само външни: като печатницата на ЕЦБ или късогледата енергийно-ресурсна политика на ЕС, които смазаха еврото (и вързаните за него като нас).
Дефицитът на хазната ни и тегленето на външен дълг (вкарващи нови пари в системата), недалновидната ни родна енергийна политика, в която свалихме картите пред „Газпром“ без обаче да сме подсигурили алтернативни доставки на поносима цена, ставайки зависими от реекспортен и по-скъп руски газ през посредници… Тези фактори неизбежно наливат масло в огъня на инфлацията. И не можем да си затваряме очите за тях.
Отричаме разумната фискална политика (която ни държала бедни по финансовия министър Асен Василев?!) и трупаме държавен дълг – във време, в което поне статически все още има растеж и логично е да имаме балансиран бюджет и да си плащаме задълженията с високите приходи, а не с нов дълг. А когато дойде спадът в икономиката и приходи се забавят, а щедрите социални разходи останат, увеличавайки дефицитната дупка? Кой ще носи отговорност тогава – не знаем. Мотахме приемането на бюджета половин година и не отчетохме, че лихвите тръгват нагоре и забавянето на новите емисии за над 1 млрд. евро дълг ще излязат доста солено на данъкоплатеца. Но пак виновни няма да има – всичко е чудесно. Последва и актуализация – нищо за механизъм за новите газови цени, които не са 4 пъти по-ниски (както бе обещано), а с 30 на сто нагоре. А доставки дори не се знае дали ще има. За отговорността, предвидимостта и националната сигурност ми е думата – до следващата актуализация…
Не изчистваме неефективностите, не намаляваме разходите на държавната машина, подобрявайки ефикасността ѝ – с по-малко да се прави повече. Разходите на хазната бяха 36 на сто от БВП и за две-три години – вече са 45% – държавно-планова икономика. Политиката изяжда свободния икономически процес.
А светът влиза в рецесия – което все още отричаме. Инфлационна рецесия – такава, в която хем цените растат, хем икономиката се свива. Най-лошият „хибрид“. Но и в която изкуствено поддържан с парични и фискални инжекции пазар на труда започва да се тресе – ако заради непосилна цена на енергоресурсите или липсата им германската икономика, например, изпадне в ступор, това с малко закъснение ще ни шамароса и нас. Ще видим какво е безработица, а бяхме позабравили. Като с инфлацията.
Конкретно за България, ние имаме сигурни доставки само на азерски газ или 1/3 от нуждите ни. Те ще отидат за топлофикациите, защото дори да искаме да минем на ток, ще сринем електропреносната система*. А какво прави индустрията ни – стъкларски, торови, химически заводи? Те дават работни места и заплати, с които се плащат енергийните сметки. Те произвеждат храните и благата, които ползваме… Ако няма сигурни доставки на газ за зимата да се обявява „форс мажор“, защото неустойките за нереализирани поръчки на бизнеса ще са смазващи.
Стъкло замръзнало във фурните и завод пред фалит; амоняк, който трябва да се изпусне, за да спре торовия завод – с риск за живота на служителите – въпросът явно не е само финансов. И икономиката не е филм в Нетфликс – спираш на пауза и пускаш, когато си поискаш. Технологични процеси, време, необратими щети при резки промени.
Гледаме моментната картина – добри данни за индустриалното производство на годишна основа и нас. България расте за май с 20 на сто. Но пропускаме динамиката – ниската база след КОВИД, половин вековния глобален връх на инфлацията. То и износът ни нарасна с нас 30 на сто по тази причина – партньорите ни в ЕС заливаха системата с пари и потребяваха, а у нас това резонираше добре.
Това обаче е моментна снимка – на обиране на реколтата на полето. Не виждаме обаче как новите семена, които засяхме се дефектни и ялови. Новата “реколта” се очертава плачевна. И в центъра на ЕС – Германия, Франция и Белгия – вече го усещат. Дори в индустриалното си производство, което се срива.
Ще го усетим със забавяне (времеви лаг), по външното ни търсене (износа). Защото нещата се променят – лихвите тръгват нагоре, кредитът се оскъпява. Настанява се несигурността. Битката за текущо финансиране и довършване на тежките и „грешни“, започнати при ниски лихви дългосрочни проекти – е свирепа. Това се вижда ясно в кривата на дохода в САЩ – доходността по краткосрочните 1-годишни и 2-годишни държавни ценни книги минаха доходността на 10-годишните. Кривата се обърна, което знак, че индустриалните балони вече издишат, надпреварата е кой ще излезе по-малко мокър, сухи няма да има.
В момента някои енергийни компании печелят много, заради де факто политическата натрапената оскъдица на енергоносители. Други са заблудени от инфлацията – амортизират бавно и се радват на „хартиени“ печалби, но ще плачат, когато трябва да подменят машини и купуват нови – те вече са много по-скъпи. А икономиката ни и невралгични системи са се декапитализирали.
У нас растат бурно потребителските кредити. Малките депозити се топят, дори в в банковата система да има добра ликвидност и капитал. Това е знак, че средната класа и хората с по-скромни възможности са притиснати и изчерпват „тлъстинките“ или бели парите за черни дни, както казва народът.
Ножът е опрял до кокала и няма място за самозаблуди. Когато като континент наложиш тежки енергийни санкции над геополитически съперник, внасящ 40 на сто от потреблението ти на газ и по 30-ина процента от нефта и въглищата – трябва да си готов. Не, газохранилищата ти да са пълни средно на 50 на сто или най-ербапите – ние – на 38%. Не да правиш „таксономия“, наказваща еконеустойчиви финансови инвестиции в ядрена енергия изкопаеми, удряйки инвестициите в тях. Цивилизацията ни е базирана на изкопаеми горива – лекарства, транспорт, храна. Войната обля със студен душ антиутопистите и направиха „компромис“ за природния газ и ядрената енергетика, които макар с огромни условия попаднаха в таксономията. Засега. За разлика от газ, ние поне ток имаме, дори изнасяме за целия регион. Имаме наши източници – ТЕЦ-ове в Маришкия басейн, АЕЦ-Козлодуй, ВЕЦ-овете на НЕК, фотоволтаици. Пазарът обаче е интегриран и ние плащаме, защото Европа прие съветите на наивната и използвана политически сърдитка Грета: че само с ВЕИ можеш да си конкурентен, да имаш стабилност и прогнозируемост. Не можеш. А най-бедните „не могат“ най-много.
Стопирането на износа на ел. енергия не е решение – изнасяме ток, който не можем да складираме, срещу природен газ, който ни е нужен. Вместо да работим за дългосрочни договори за бизнеса и най-сетне да направим енергийна стратегия, в която ключ да са привлечените частни инвестиции – в ядрени мощности, зелена трансформация, проучвания и собствен добив на природен газ.
Трябва да сме готови, защото когато дебитът на газ от Русия намалее до нула, ще се озъбим. Не да страда толкова санкционираният, защото с намаленото предлагане си вдигнал цените му и той пълни хазната – страдат твоите граждани. От студ. Индустрията ти – от липса на енергийни суровини и елементарна прогнозируемост. Молекулите са дефицитни и пак ще ползваме и руски щем, не щем – по-скъпи и през реекспорт от Китай и Индия. Но нали искаме да сме въглеродни неутрални, затваряйки генериращи стабилна и базова енергия мощности, без да проучваме и добиваме наши ресурси. Ще плащаме цената на децивилизацията явно – с лихвата. Или ще действаме решително и с визия, от нас зависи.
Работа на икономиката като наука е да ни обяснява света такъв каквото е и да ни снабдява с очила, с които виждаме и това, което не се вижда на пръв поглед. Статистиката винаги е била политическата мащеха на свободния икономически процес и не бива да злоупотребяваме с нея, затваряйки очите си за това какво реално усещат с джоба си и виждат с очите си хората. Защото цената на самозаблудата винаги се плаща и ако не мислим и действаме разумно – ще бъде висока.
* На 12 май, 2022 година изпълнителният директор на „Електрохолд България“ Карел Крал коментира, че енергийната система на София следва да издържи дори всички абонати на „Топлофикация София“ да минат на отопление с ток.
Кузман Илиев е икономически и политически анализатор, докторант по финанси и продуцент.
Темата на докторската му работа е в полето на банковото дело, паричната теория и финансовата икономика в катедра “Финанси и кредит” на Стопанска академия “Димитър А. Ценов“, Свищов. Лектор в дисциплина “Теория на парите”.
Магистър и по публичен мениджмънт от IEP Тулуза, Франция. Студент на годината на НБУ за 2009г. Автор и водещ на редица телевизионни предавания, като последният му проект е авторското предаване за икономика и политика „Плюс-Минус“ по Нова телевизия. Съосновател и изпълнителен директор на консултантската компания Кадре ЕООД. Продуцира първия български финансов трилър, който ще излезе по кината през есента на 2021г. Aвтор на книгата “Кой контролира парите ни?”
