Становище

Относно: последните версии на Териториалните планове за справедлив преход (ТПСП) на въглищните области: Стара Загора, Перник и Кюстендил.

Съветът по икономически и публични политики (СИПП) приканва българските власти за отговорно стратегическо управление на енергийната и икономическата системи на България. Липсата на въвличане на частните инвеститори в изготвяне на Плана за възстановяване и устойчивост (ПВУ) и изключително пожелателния характер на “Териториалните планове” за въглищните региони показват склонност към излишно политизиране на невралгични системи за икономиката и обществото ни. Тези процеси следва да са подчиняват на икономическата логика, а не на друг вид целесъобразност или частни корпоративни интереси.

Опасността от декарбонизацията у нас да се постигне чрез деиндустриализация е осезаема в светлината на намаляването на броя на енергоинтензивните предприятия и затихващата индустриална активност.

През рекордната 2022 г. въглищните централи произведоха над 25 TWh, а “териториалните планове” предвиждат производството на електрическа енергия от въглища да намалее до 8 TWh към 2026 г. Това е почти 60% по-малко произведена електрическа енергия спрямо референтната година – и 60%, а не 40% намаление на емисиите, както бе обявено в началото. Като добавим към това и схемата за търговия с емисии на ЕС, която дестабилизира конкурентоспособността на въглищните централи у нас, картината е крайно притеснителна.

Скоростното намаляване на производството на електроенергия от въглища и “самобичуването” в икономически и енергиен смисъл е опасно за икономика, разчитаща за производството и електроенергийния си микс на над 45 на сто от въглища. В същото време време инвестициите в ядрена енергетика остават на хартия, докато съществуващите мощности се амортизират и се нуждаят от все по-чести и системни ремонти. Парадоксалното е, че естествени батерии, явяващи се балансьори на системата в пиковите моменти като ПАВЕЦ “Чаира” бяха извадени от строя поради безотговорно планиране и действия.

Не се взема предвид и все по-голямото навлизане на електромобилите, които до 2030г. в основната си част трябва да са доминиращи националния ни автопарк, което разбира се означава и стотици зарядни станции и капацитет за производство на електричество и балансиране на системата. Оставане на 1GW и по-малко резерви от

базови въглищни мощности е крайно недостатъчно за целта, а мащабното внедряване на възобновяеми енергийни източници (ВЕИ) независимо от липсата на “складиращи енергия” батерии води до финансови загуби за инвеститорите и ненаджено захранване за индустрия и бит.

На европейско равнище постигането на целите за декарбонизация изискват между 8 и 10 пъти по-големи инвестиции в електропреносната мрежа. В противен случай мрежата е застрашена от високото пиково предлагане и липсата на насрещно потребление в условията на все по-малко налични балансьори като въглищни и газови централи. В България липсва и становище от Електроенергийния Системен Оператор (ЕСО) за това как всъщност ще се балансира системата с дефицитите и излишъците.

За българската индустрия и бизнес е важно да знаят, че разполагат с евтина и разполагаема електроенергия. Съществува реална опасност при сътресения на енергийния пазар в Европа и региона всички локални играчи да преустановят износа, както видяхме през януари 2017г. България не може да остане неподготвена в светлината на такива непрогнозируеми, но възможни рискове.

Пълното затваряне на въглищните централи до 2038г. и дилемите кои базови мощности да останат, за да участват във все по-декарбонизираната икономика, не са добре остойностени като ефекти и въздействие – за бита, бизнеса и държавния бюджет. Цената на енергията, както виждаме в пиковете на енергийните сътресения, са огромни.

Значителната е и социалната цена по “преквалифицирането” на десетки хиляди заети от въгледобива и ТЕЦ-овете в Перник, Кюстендил и Стара Загора в полето на “образованието и дигитализацията” или във фотоволтаичната индустрия (много по-малко заети) и други приятно звучащи обещания няма да реши проблема със специфичните трудова и възрастова специфика на служителите заети в региона.

Особено в областите Перник и Кюстендил е абсолютно невъзможно дори частичното заместване на производството на базова енергия, а ниското ниво на доходи там обрича доказани специалисти в енергетиката на безработица и липса на перспектива.

В трите области – Стара Загора, Перник и Кюстендил, както и на територията на цялата страна, няма изградена инфраструктура за пренос и консумация, като това се очаква да се случи най-рано след 2030 г. Липсва и оценка на ефекта върху крайния потребител на топлофикационни услуги в страната с оглед на отсъствието на надеждна алтернатива за отопление на домовете на стотици хиляди домакинства.

Внедряването на зелената трансформацията трябва да се случва органично и базирано на наличните енергийни мощности. Българската държава трябва да отчита регионалните си специфики и да развива енергийния си потенциал, умножавайки алтернативите си. Не просто затваряйки наличните си енергоизточници за сметка на индустрия, доходи и сериозни демографски проблеми впоследствие.